За самотата или не, да говоря за нея е като да говоря за живота и смъртта, а бих ли бил способен?... Самотата е най-близкия приятел и също така палач. И точно когато си мислим че сме намерили някои се оказва че всеки път грешим все повече и повече и така затъваме в мрачното блато. Ставаме наивни и асоциални ,а дали за това не е виновно обществото? Може би, може би но сме си виновни ние самите обществото просто спомага със своето безразличие и враждебност... И времето минава ,а се чувстваме забравени от бога. Радваш се на всеки познат ,който виждаш по улицата ,но те винаги са забързани, с времето и познатите ти намаляват чувстваш се като безчувствена отрепка даже предмет, докато един ден си мислиш колко безпомощни са хората как днес си жив а утре мъртъв, а най-вероятно вече сме мъртви просто чакаме влака да ни отведе ж някой друг свят... казват че семейството е подкрепа, но къде е подкрепата ако семейството е пред разпад нямаш никакви роднини а денят става все по сив и монотонен. Докато един ден не станеш като тях като обикновените хора чиято мисъл се простира най много до утре...Но това утре не е ли прекалено далеч за теб? Не си ли прекалено отвъд това утре някъде във времето. Миналото носи само болка и носталгия ,а настояще няма... Има ли смисъл да пиша безкраен увод като знам какво искам да кажа. Знам какво ще стане от мен но аз не искам да приема за истина, не искам да бъда жесток човек който не изпитва никакви чувства. Страх ме е да заспя, страх ме е да съм буден. Ако заспя ще сънувам бъдещето, което никога не е розово и винаги се случва. Ако остана буден ще бъда в плен на настоящето което иска да ме унищожи... да главната дума е СТРАХ, но какъв е този страх? Страх от падане в безграничното, страх че като паднеш няма къде да паднеш и ще падаш вечно. Когато си мислиш че вече не си способен да чувстваш винаги се намира някои който да те хване в свободното ти падане, но когато към този някой се зародят чувства се получава смъртоносен коктейл. Ако най дългата ти връзка е продължила 3 седмици а чувствата към този човек 2 години това наистина е много сериозно. Всяка нощ се молиш дали не е възможно да не си срещал този човек никога никога никога, и след това този човек прави всичко възможно за да подклажда чувствата в теб все повече и повече и ти знаеш че го обичаш толкова силно само заради това че не е като другите защото виждаш в него недостатъците а след това качествата знаеш че живота ти е негов, но накрая се оказва че този човек никога не е имал чувства, че всичко е плод на твоята психика като защитна реакция... Сцената е празна завесата се спуска а ти си сам на сцената а салона той никога не е бил пълен просто прожекторите са те заслепява ли и никога не си могъл да  видиш колко си сам. И знаеш че той никога няма да се върне както и останалите защото те никога не са били там ти ги създаде, ти ги уби и въпреки това продължаваш да се надяваш в онова което вече изглежда безнадеждно, но едно е сигурно, че ти не си жив, тялото ти отдавна се е превърнало в гробница на душата ти. Единствено е сигурно че си подплатен от съмнение а може би имаш нужда просто от някои които да обичаш без значение какъв е и вечната мисъл как ще умреш без да си изживял това за което цял живот копнееш а дали неспокойният ти дух няма да броди вечно в пространството... но знаеш че еднакви чувства към различни хора са различни. Може да си обичал някои 3 месеца, но да обичаш друг 2 години има разлика и се замисляш съдбата константа ли е дали наистина е улегнала дама задушена от скуката която си играе с хората и все пак в даден момент страстта от тази любов-копнеж ще ни изпепели ще ни довърши и ще преминем във вечността, безсмъртие сакралното едно цяло желано цял живот.