Или когато си мислим за света, в който живеем и неговите допирни точки с реалността. За това кого обичаме и кой обича нас, за общото и личното, за мечтите преливащи в сън и обратното, за всичко, което ни изгражда като личности, забъркано като с миксер за бетон, който да излеем за основи. Но когато нещо от нещата не е както трябва и основите се рушат. Дали наистина щастливите хора са щастливи? Аз не мисля така или поне сякаш светът е сътворен от някоя зла сила, която иска само да се забавлява...ами ако живота е просто един сериал... щастливият човек е този който се чувства като в приказка но доста често тази приказка прераства в кошмар с мисли за онова, което се е случило като моменти от бъдещето и за онова, което още не се е случило като миг от миналото, да точно така, случили се моменти от бъдещето и несбъднати мигове от миналото парадоксална каша е днешния свят. Може би е време да си кажем край, да се събудим да няма сънища и реалност ... но и това е в мечтите, някои неща не зависят от нас, както и в кого да се влюбим... и в крайна сметка в стремежа си към това, в което сме се влюбили, в даден момент губим идентичност, а от там и личността. Ние се самоубиваме вътрешно. Не е ли жесток света да ни обърне срещу самите нас, да търсим земният си път и да сублимираме във времето и пространството, но какви величини са те. Ако там сме само ние като една кутийка със зарчета... и накрая идва меланхолията. Търсихме някой когото да обичаме и да ни обича и почти винаги единия елемент липсва, а по пътя губим и себе си и се превръщаме в машини – безчувствени и студени, сякаш нещо ни е убило, сякаш нещо липсва, а може би липсват душите, дали са мъртви? Дали са изчезнали? Кои ги взе? Кои ги уби? А трябва ли да знаем? Трябва ли да се примирим че някои неща просто СА? НЕ разбира се, че няма, но в дадена част от време разбираме, че вече сме твърде слаби, винаги си мислим, че няма какво да губим повече, но не се замисляме че може самите ние да се изгубим. Ницше казва не търси себе си, защото ти самият ще се изгубиш и на края попадаш в пустинята на самотата, по-скоро каторга-затвор, от колкото затънтено място в безкрайността и вече си наистина машина. В магазина пазаруваш като машина поглеждаш към някой и си мислиш че Ти имаш нужда от този човек и той те поглежда със същия поглед и тръгва към теб като на филм, да не осъзнаваме, но просто имаме нужда от някой, но сякаш нещо те спира и ти продължаваш механичният си стар-нов живот до безкрайността и си мислиш дали живота не е предопределен? Дали някои са просто за декор и на тях не им се полага колоритен живот, или просто живота им е толкова колоритен, че им е омръзнало, даже подсъзнателно биха предпочели да станат фермери в Тексас... Истината всички цял живот я търсят, но няма никога да я намерят. Нея я има за да бъде търсена, но не и намирана в центъра на случващото се и все пак достатъчно високо над всичко и всички, че във времето и пространството ние сме сами, а нашата идентичност не е мъртва, тя е жива там, където е това, за което ние копнеем най-силно, тя е там и ни чака. А дали времето и пространството са безкрайни? Не, не са всичко е циклично, а от там и безкрайни неща няма, както безкрайни прави вектори, числа, глупости... просто когато плочата свърши ние я пускаме от начало. Къде сме ние е подходящия въпрос, но все някога ще намерим изгубеното си АЗ а там нали ни чака това което винаги сме желали, просто никой няма нужда от истината, тя е шибана и никому ненужна, нуждата е от увереност да знаем кои сме? Къде отиваме и от къде идваме и най-важното Какво искаме и да вярваме в това,  което желаем. Всеки има нуждата от вяра в нещо независимо какво...Защото и машините понякога стават хора, защото винаги сме обичани, но не го осъзнаваме, защото истинските неща са истинските приказки, но в реалността книгите нямат край нито пък един автор те са много и неизвестни и едва ли някога ще ги запомним, защото ние сме навсякъде във времето и пространството, ние сме безкрайност хармония в хаоса, а това е от нещата които просто СА! О да все пак има и от тях...”Аз ви събрах за да ви кажа, че ви напускам, защото трябва, ако пожелаете убийте ме, вие винаги имате право”...