Постинг
31.07.2007 23:17 -
Les nuit blanches d'un esprit errant
Понякога светът ви пропада за минути, а вие се чудите защо въобще. Защо винаги, когато правите нещо то пропада и си го мислите да, наистина. Но когато това не се случва няколко месеца или година, ами няколко години постоянно започвате да си мислите, че има нещо нередно.
Естествено в даден момент ще се изморите да търсите нередното в целият този фарс. И все някога всичко ви омръзва, омръзва ви да бъдете себе си и никой да не ви забелязва, омръзва ви да бъдете мили и сякаш сте дух в пространството...
Какъв е смисълът, когато вие сте никой дори за самите вас, когато целите ви отдавна са престанали да съществуват и това е на път да се случи и с вас...Може би вече е късно да размишлявате въобще над тази тема, може би вие сте просто пътник. И тук е моментът да кажете “да, но аз вярвам в съдбата...” и ако вярваш в шибаната съдба значи всичко е шибано.
Дори ти, който четеш това си шибан, но на кой му пука. А къде е смисъла, чакайте малко смисълът на кое? Естеството го няма какво търсим въобще, може би най лесният начин да се самоубием... защо въобще да си правим труда, когато просто сме си въобразявали, че съществуваме, един театър фарс карнавал на глупостта. А вас кой ви излъга... “Седя и се лутам в моята червена стая. Знам тя има само 4 стени и всичките червени, но за мен тя е целият ми свят. Продължавам и танцувам с моите приятели, да точно така те са тук но вие не ги виждате, защото аз нямам такива, но въпреки това всички сме в моята червена стая. Тъмно е и студено, седя в ъгъла и размишлявам “има ли съдба ? случват ли се чудеса”, но полъхът на леденият вятър ми отговаря лаконично. И все пак аз продължавам, представям си, че съм рицар кръстосващ пътищата на испания с кон и убивам кръвожаден дракон... не глупости това не съм аз. Аз съм навсякъде, но нищо конкретно, аз съм безкрайност в четири стени и всичките червени” Ами носталгията? Къде я сложихте или по-точно тази, в която копнееш по неосъщественото, в която ти кроиш планове за нещо, след което го изграждаш с години и точно преди да го довършиш всичко рухва. Но отказваш да приемеш истината, за теб истината изчезва, една фикция ирреалност.
Бягаш в твоята ирреалност, докато твоя свят гори с огромни сатанински пламъци. Но защо ли... нямаш време за въпроси, искаш безкрайност само за теб някъде където реалното среща ирреалното, но не и фикцията, а може би трансграничното? Безнадежност и нищо повече. Просто някои хора са сами и винаги ще си останат такива, важното е те да са щастливи в нещастието.
Естествено в даден момент ще се изморите да търсите нередното в целият този фарс. И все някога всичко ви омръзва, омръзва ви да бъдете себе си и никой да не ви забелязва, омръзва ви да бъдете мили и сякаш сте дух в пространството...
Какъв е смисълът, когато вие сте никой дори за самите вас, когато целите ви отдавна са престанали да съществуват и това е на път да се случи и с вас...Може би вече е късно да размишлявате въобще над тази тема, може би вие сте просто пътник. И тук е моментът да кажете “да, но аз вярвам в съдбата...” и ако вярваш в шибаната съдба значи всичко е шибано.
Дори ти, който четеш това си шибан, но на кой му пука. А къде е смисъла, чакайте малко смисълът на кое? Естеството го няма какво търсим въобще, може би най лесният начин да се самоубием... защо въобще да си правим труда, когато просто сме си въобразявали, че съществуваме, един театър фарс карнавал на глупостта. А вас кой ви излъга... “Седя и се лутам в моята червена стая. Знам тя има само 4 стени и всичките червени, но за мен тя е целият ми свят. Продължавам и танцувам с моите приятели, да точно така те са тук но вие не ги виждате, защото аз нямам такива, но въпреки това всички сме в моята червена стая. Тъмно е и студено, седя в ъгъла и размишлявам “има ли съдба ? случват ли се чудеса”, но полъхът на леденият вятър ми отговаря лаконично. И все пак аз продължавам, представям си, че съм рицар кръстосващ пътищата на испания с кон и убивам кръвожаден дракон... не глупости това не съм аз. Аз съм навсякъде, но нищо конкретно, аз съм безкрайност в четири стени и всичките червени” Ами носталгията? Къде я сложихте или по-точно тази, в която копнееш по неосъщественото, в която ти кроиш планове за нещо, след което го изграждаш с години и точно преди да го довършиш всичко рухва. Но отказваш да приемеш истината, за теб истината изчезва, една фикция ирреалност.
Бягаш в твоята ирреалност, докато твоя свят гори с огромни сатанински пламъци. Но защо ли... нямаш време за въпроси, искаш безкрайност само за теб някъде където реалното среща ирреалното, но не и фикцията, а може би трансграничното? Безнадежност и нищо повече. Просто някои хора са сами и винаги ще си останат такива, важното е те да са щастливи в нещастието.
