Или един разказ за безвъзвратно изгубената реалност в бездната на ирреалното. Понякога изходът не означава просто край на нещо, а изцяло ново начало. И да и не anywhere, някои биха разбрали, но повечето ще останат заблудени изцяло оковани в робските окови на монотонното им ежедневие. Може би така е по-добре, а може би не... кой знае, но със сигурност не съм аз.

       Имало едно време някъде по средата на реалността един друг свят. Свят който бил скрит за хорските очи и не всеки бил достоен. Една приказка, а за някои същински кошмар...Но точно това било царството на различните. Онези със странното разбиране за света ,които определяме като представители на субкултурите, които праволинейните и изпразнени от съдържание хора не могат да разберат и често отхвърлят. А най-вероятно просто им завиждат. Те живеят от обратната страна на монетата и малко са онези, които познават тази толкова сакрална монета и от двете страни. Точно тези хора са по-странни, и от които и да било. Но те знаят най-добре истината, въпреки че не могат да я открият, защото първо трябва да се преборят със самите себе си. Защото винаги има въпроси и никога отговори. Една опасна въртележка на съдбата пораждаща чувство на обреченост и “изходът” е един и сякаш задължителен – да се гмурнат в непознатото, скачайки от най-високия трамплин.

       Някой ден ще се наложи да изберат едната страна на монетата и да запазят само хубавите спомени за другата, ако ли не ще умрат в капана на самотата.

Но нека поговорим за онези различните, които са от тъмната страна за някои, а според мен от най-пъстрата и колоритна страна, защото са се осмелили да се опълчат на статуквото и да се впуснат в еклектичния свят на субкултурите. Те са хора водени от едни други закони, стари колкото светът и сякаш потънали в собственото си лицемерие са забравили за реалността , в която повечето от тях никога не са живели. Лицемерието в това царство е сякаш водещ закон и е толкова явно, че никой не би си представил съществуването без него.

       Но никой, наистина абсолютно никой не осъзнава всеобщата човешка драма декорирана с интриги от най-долнопробна класа, за погрома на социо-културният прогрес на пост-комунистическото ни общество, за самотата, която е впила ненаситните си пипала чак до корените на “голямото дърво”. Дървото като символна душата, красиво и величествено и също така толкова безпомощно сякаш моли за закрила, от която има нужда и след всеки провал е с една крачка по-близо до края, а може би това е изходът, вратата, през която се излиза погледнато буквално, но в случая това е вход за ирреалното и изход единствено за реалния свят.

И въпреки цялото опиянение, че края е отложен, изниква въпроса “Има ли връшане?” Но въпроса е повече от ясно да споменавам, че е риторичен и на всеки индивид му е пределно ясно, че връщане назад няма. Такава възможност никога не е съществувала и няма и да има. И все пак дали ще минеш през изхода или не си е личен и сакрален избор напълно неприкосновен.

       Въпросите наистина са много и се умножават по-бързо от скоростта на светлината, а отговори почти няма. Но истината е една, че всички живеят за любовта или по-точно за болката и страданието породени от нея сякаш всички се кланят на някакво тайнствено божество, което има нужда да се храни с човешката мъка.

Обществото – градивен стълб за идеали и ценности, но ще издържи ли още дълго? Защото то не е това, което беше. То се разпада бавно, но сигурно. Представете си стадо овце с един мозък затворени в красива позлатена рамка, а сега си представете личности, които са около рамката и все пак извън нея. Тези в рамката, вече ще ги наричам просто рамкираните, те са праволинейните хора. Тези които виждаме всеки ден в претъпкания автобус, хора без мнение потънали в безпочвени проблеми, комплеиксирани и изпълнени с предрасъдаци. Това е старото общество, общество лишено от стимул да се развиват личности, заслепено от блясъка на златната рамка затворено в кошарата и всички пляскат с ръчички и се радват, само каква идилия...

       А личностите отвън, те не виждат блясъкът на златната рамка, а упадъка на едно общество. Разликата между тези вътре и тези вън рамката е, че едните са личности имат ценности и идеали и са способни да се борят до смърт за да променят нещата, а тези вътре са просто една маса жива плът. И тук изниква екзистенциалния проблем, защото тези две групи хора живеят в два различни свята и се опитват да разделят реалността. Същински карнавал на хаоса, оргия на глупостта и сякаш табелката Exitв тунела свети все по-ярко, но изниква чувството на страх и любопитство, един съдбоносен коктейл от въпроси. Ами ако влезна?...Няма да мога да се върна, но какво ли има там?...

Но със сигурност избора се прави на гарата, а не в тунела. Влакът се движи и няма път назад, няма път напред само една врата пътувам, пътувам в бездната пътувам...Но нали всеки избира дали ще е актьор или зрител, избор за цял живот, безкрайно лутане в мрака.