Може би не бихте разбрали този разказ, може би ще ви се стори твърде банален или пък суров. Но най-вече ще си проличи колко мазохистичен човек съм.
Знаете ли, обожавам есента. Толкова е красива и в същото време кратка, а понякога просто тя не се появява и все пак седим и я чакаме. В нея се крие чувството на промяната. По-романтичен сезон едва ли съществува, но най-много от всичко на света харесвам София през есента. Да точно така харесвам града независимо омразата ми към хората, които възприемат всичко за даденост и даже не се замислят колко преходен е светът. Че денят днес няма да има нищо общо с този утре, но отдавна съм се примирил, че почти никой няма да мисли като мен, въпреки че пламъкът на промяната гори в мен и докато съм жив няма да загасне.
От друга страна нямаше да съществува това странно чувство. Защото дори аз не искам да живея в утопия, в която всичко е перфектно. Според мен хората просто ненавиждат факта че са живи и се опитват да усложнят живота на останалите на всяка цена като техен морален дълг. Тук изниква въпроса – “А какво стана с вярата?”. Вече никой ли не вярва в нещо? Толкова евтино ли си продадохте душите на дявола за бога… Но какво да се прави един глас в кладенеца не променя нещата, единствено чуваме ехото, което повтаря и повтаря въпросите, сякаш чуваме народната съвест захвърлена като някакъв продукт на прехода.
Така настъпва момента, в който се чувстваме като малкия принц сами на една непозната планета. Потънали в самота и разочарование сякаш се готвим за края, който все не идва и се питаме в същност ние искаме ли края…Дано не свършим като малкия принц.
И все пак “The world is beautiful” sans dout, но се случва много по-често да виждаме тъмните страни, отколкото хубавите. Не ги виждаме, защото сме слепи и трябва да почувстваме...ГЛАГОЛА “чувствам”...сякаш забравен в бездната, изхвърлен на боклука. Но точно за него трябва да си спомним, колкото и да са наранявани чувствата ни, това не е причина да се затворим в черупките си. Точно обратното време е... време е сякаш чуваме тази фраза, която отеква в дъното на душите ни. Да време е да разчупим каменната обвивка, която ни задушава и да изкрещим “Жив съм! Аз съм силен! Аз мога!”
Защото всички са личности независимо от коя страна на рамката са, това че някои са от онези покорни овце не ги прави втора ръка хора, в същност прави ги, но те не са.
Вече е дошло времето на следващата социална революция. Да революция е правилната дума. Времето, в което ще убием всяко зло образувание останало от миналото...
Но понякога всичко се променя или по точно става прекалено бързо...понякога нали знаете точно това, което не мислите ще се случи и в същото време не ви пука. Времето тече и нищо ново под слънцето... Чувствам се сякаш съм бръкнал в контакта на вдъхновението с двата пръста. Сякаш гледам филм, не това не съм аз, аз не съм този същия, който седи и пише това. Аз съм роман без край един миг от вечността, толкова преходен...
...Да тъжно е но продължаваме в трети кръг и само силните ще оцелеят. Знаете ли, жалко е, че пропастта е тъй дълбока, но падането в нея е само ново начало, началото на позитивизмът в нас.
